„На Сашо Керков“
от Илко Илиев
Каквото и да си спомни човек за Александър Керков, все на смях ще го избие. Колоритна личност. Такъв и ще го запомним. С измислените весели изречения, които сам пишеше на продаваните от него лотарийни билети (най-често срещу местното заведение с име „Шипка“), с хумора, който струеше от привидно сърдитото му изражение и от безцеремонното му отношение към всеки, който без да е канен се присламчваше за разговор.
- Керка! – се обръщаха някои фамилиарно към него.
Той пък не им оставаше длъжен и никой не се сърдеше.

Джаз Керков пред къщата за гости на Иван х.Беров, б.д.
Като по-млад го помнеха с артистична прическа тип „бохема“, каквато са носели хората на изкуството от началото на миналия век. Нали беше професионален музикант! Свиреше на няколко инструмента и сам композираше музика. А навремето какви весели концерти е организирал за гражданството в Габрово, на колко ученици е показвал как се свири на духови инструменти… Е, за една учебна година два марша не бяха никак малко да се научат от начинаещите, но това само те си го знаеха. По-важно бе, че марширувайки с тях по улицата по време на манифестация, учителят им спокойно можеше да извика силно и на всеoслушание:
Марш № 102!
И цялата музикална банда, която водеше засвирваше.
Тук числото няма никакво значение. То можеше да бъде всякакво. Цялата работа бе в последната цифра. Чифт или тек. Едно или две. Това трябваше да знаят младите. Кой ти разбира от „военна музика“? Въпросът бе да се шашне Чаракчиев, другият ръководител на конкуриращия ги от години ученически оркестър от Априловската гимназия. И да се разколебаят музикантите му… Какъв богат репертоар имат другите! Над 100 научени марша!! У н и к а л н о!!!... Зяпачите се забавляваха. А изобретателната Керка след това черпеше своите с шарени бонбони.
Един ден след обед, като млад музикант, отидохме с колеги да се срещнем с бате Сашо у тях. Той бе уведомен за посещението и по този повод постлал чисто нов вестник на малката масичка, в средата на стаята. То всичко беше малко тук: и къщурката, и отоплителната печка на дърва с къси крака, оскъдната мебелировка и възтясното легло. Немотия, но като че ли не я забелязваше. Самият той – слабоват, но с поглед, който веднага преценяваше стоящия пред него. И май трудно беше да го излъже човек.
Всички, които са били ученици на Керката, знаят за какво става дума! Той обичаше децата и, въпреки че нямаше пари, винаги намираше подход към тях с добра дума или почерпка. А той беше истински ГАБРОВЕЦ!?

Къщата, в която е живял Александър Керков. б.д.
Още не бяха премахнали въпросната постройка в центъра на града. Това предстоеше и по-късно на опразненото вече място, от десетина къщи наоколо, бе дадено името на кмета, разрешил събарянето. Местните зевзеци веднага го нарекоха „Недкова ливада“!
Радваше се, че са го навестили познати музиканти. Гвоздеят щеше да бъде игра на карти. Предварително се залагаха дребни суми за победителя. Но не това интересуваше участниците в карето. Те бяха дошли да доставят удоволствие на самотния и застаряващ вече домакин. От уважение. И да се посмеят... Поради липса на достатъчно място стоях прав и това ми даваше отлична възможност да наблюдавам всеки участник в тази игра. Пускаха се пиперливи изрази, изговаряха се думи, които само те си знаеха:
- Тутумпало! – каза един и се завърза спор. Демек, щом си пипнал картончето, трябва да го играеш. „Пипнато – местено“! Спорът обаче беше, дали само си посегнал или вече си пипнал. Мхм… И т.н.
Залаганията вървяха с променлив успех, докато изведнъж Бат’ Сашо почна да печели безапелационно. Играта си е игра! Всички се настървиха в желанието си за някакво, макар и мимолетно надмощие. Дори за мъничка победа!... И сега един от тях забеляза:
- Я-а, какво извади из-под вестника?! Покажи, покажи… – и посочи с пръст домакина.
Играта спря. Настъпи тишина и разсърден, че му развалят удоволствието, станал прав, старият музикант възмутено се изрепчи:
- Келеш! Нищо не съм вадил!...
За него, да каже на някого „келеш“ беше нещо като дежурна дума. И всеки новопосветен, пък и останалите се смееха на това. Чувстваха се, като да са сякаш отличени от другите в тълпата. Пък и тази дума звучеше от устата му някак безобидно.
По него време значението й не беше често употребявано сред обществото и затова тя, като че имаше ореол на нещо оригинално. Оня дръпна вестника. И от страната на Керката се разпиляха по земята няколко аса от друга колода карти. Така той можеше да мами останалите по всяко време. Нещо, което никой уважаващ се картоиграч не обича. Ядосан от факта, че са го уловили, старият играч показа вратата на гостите.
Вече навън се разбра, че всичко е било режисирано предварително. Заради шегата. Ставаше дума за стотинки! Отдавна тези музиканти бяха забелязали прегрешението на стария човек. И нарочно си затваряли очите. Но този път решили да видят каква ще е реакцията му. Защото за старите габровски зевзеци шегата винаги е била нещо изключително важно. Да можеш да се смееш на собствените си грехове, недостатъци и привички, уловени и гротескно показани по подходящ начин, е било въпрос на чест за мнозина. Един от майсторите в тази област беше и Александър Керков.
Майтап бе, Уили!