„Ако мислиш да печелиш -
недей почва!“

„Сашо Керката“
от инж. Цоньо Ботев

За първи път го видях още когато бях в първи клас. По време на манифестацията за 24 май. Вървеше отстрани на един фанфарен оркестър. Всичките музиканти, както и той бяха облечени с униформи като Ботеви четници. Шапката на Керката му стоеше много смешно. Сигурно затова съм го запомнил. Вървеше отстрани изпънат в крак с марша. Устните му трептяха също в такт с марша, а дясната му ръка се движеше нагоре-надолу, като че ли имаше в нея жезъл и дирижира представителен военен оркестър.

Интересна беше и музиката. Най-отпред свиреха едни дребни дечица с малки фанфари, по-назад бяха по-едрите, които свиреха на по-големи фанфари, а най-отзад бяха най-едрите, да не кажа дебелите, които свиреха на едни огромни фанфари с басов тембър, а един биеше тъпана. От тогава на всяка манифестация – на 1 май, на 24 май, на 9 септември и на 7 ноември аз чаках с нетърпение да видя фанфарната музика на Керката. Тя винаги беше на ниво, защото имаше и конкуренция. Тя беше основно от учителя по музика Величко Мянков.

Александър Керков с фанфарната музика на училище "Христо Ботев", б.д.

Някъде около 1960 г. бай Сашо Керката започна да продава билети на Държавната лотария. Пласьор, както сам се наричаше. Продаваше на една масичка срещу Безистена или обикаляше сладкарниците, кръчмите и ресторантите. Спираше се при хората, казваше им по някой от своите „сентенции“, продаваше някой и друг билет и отиваше при следващите. Сигурно е бил най-успешният пласьор в Габрово, защото заедно с билета всеки получаваше по едно от неговите „късметчета“. Няма как да се запомнят всичките, но между тях имаше такива:

„Всичко е вятър, само вятърът не е вятър“
„Светът се свърши, останаха само шашкъните“
„Иване, Иванчо, и тази нощ няма да се спи!“
„Ако мислиш да печелиш – недей почва!“
„Уважавай старостта, тя е твоето бъдеще“
„Яж бе, кръстник! Яж бе, пуяк!“
„Животът е мяу“

Александър Керков продава билети на Държавната лотария, ок. 1960 г.

Та да знаете, че тези късметчета, които сега получавате заедно с чашата кафе, са патент на Сашо Керката.

На всеки празник след като минеше ангажимента му с фанфарната музика Бат’Сашо продаваше балони, захарни петлета, някакви въртележки и каквото друго може да е интересно за децата. По цял ден беше сред хората. Вече много възрастен, той беше винаги бедно, но спретнато облечен. Предпочиташе белите ризи. Как е оцелявал с малките си доходи само той си знае.

Бат’Сашо си имаше и друга слабост. Беше страстен картоиграч. Имаше си постоянно каре, но когато музикантът Божидар Паунов замина да работи като преподавател в Държавната музикална консерватория стана сложно. Останал без основен организатор, той явно страдаше. Но бързо си намери друг. Пешко Чубриката. За тези игри също се разказваха какви ли не интересни случки. Пешко разправяше, че ходи да играе най-вече заради това, че като влязат играчите, Бат’Сашо им дава по чифт чехли и по един чифт нови чорапи, за да не му мирише на крака. Имах възможност един път и аз да отида да играя. Къщата му беше там, където е голямото дърво всред улицата „Скобелевска“. Пешко излезе прав. Накрая и аз се „обзаведох“ с нови чорапи. Светлосини на жълти цветенца. Реших аз да се представя, но Керката ме прекъсна:

- Зная те. Живееш до Ненковата фурна. И си приятел на ония шашкъни на Лъвчето и на Лазар (арх. Д. Драганов и Лазар Донков – б.м.). Ритнитопковци!“.

- Баскетболисти сме – опитах се да опонирам.
- Едни и същи шашкъни сте. Гоните топката.
Не ми оставаше нищо друго, освен да се съглася.

Когато седнахме на масата имаше и друг ритуал. Всеки получи по чаша вода, защото домакинът каза: „Аз пияна работа не ща!“ и почерпи по един бонбон „Кръц-кръц“, каквито даваше на всяко малко дете. Като подаваше бонбона на всеки му казваше: „Яж бе, пуяк“. Не знам дали не ни беше запомнил имената, но цялата вечер се обръщаше къв нас със „шашкънино“. Но ние си го познавахме и не му се сърдехме… Всъщност вечерта премина много весело и приятно.

инж. Цоньо Ботев

Previous Memory

„На Сашо Керков“
от Илко Илиев

Спомени

Next Memory

За Александър Керков разказва
арх. Иван Николов

Спомени