„Царят на епитетите“
от Петър Проданов
За Александър Керков може да се пише и в минало време, тъй като е свързан с музикалния живот на града още от началото на трийсетте години на ХХ век. Но може и в сегашно време, тъй като е още жив в паметта ни. Роден е през 1901 година в Габрово. Баща му бил буден човек, участвал в четата на Цанко Дюстабанов и в Освободителната война като опълченец.
Александър изкарал първи прогимназиален клас в Габрово. Отишъл в София, където работел и учел, та завършил прогимназия. Петнадесетгодишен постъпил в духовата музика на Първи пехотен полк като ученик-музикант. Като войник бил адютант на Маестро Георги Атанасов. По негово настояване постъпил в Музикалното училище – специалности виолончело и цугтромбон, а облигатно - пиано. Покрай тях усвоил всички инструменти. След завършване на училището свирил по ресторанти и в оркестри за озвучаване на „нямото“ кино… През 1926 г. се завърнал в Габрово.
Живееше в Грънчарската махала в полусъборена паянтова къщичка, от стаята на която направо се виждаха плочите на покрива. Но и той като поета Сливков, в дома си имаше роял. На леглото му винаги стояха излъсканите до блясък цугтромбон, виолончело, седемструнна китара. И никой от приятелите му не можеше да се похвали, че се е докоснал до тях.

Недю Ненов Керков, баща на Александър Керков
На няколко разкрача от дома му, бе живописната извивка на река Синкевица, в която се образуваше дълбок вир. Казваха му „Поповото“, тъй като полянката край вира беше собственост на дядо поп Слива.
Не познал радостта да има дом и семейство, чуеше ли в горещите летни дни детски гласове и плясък във вира, присядаше на брега и гледаше на кого устните му вече са посинели от дългото къпане. Привикваше го, даваше му бонбонче и започваше да му разказва разни небивалици. И току всички излизаха от вира: едни заради бонбончето, други – заради небивалиците. Свършеха ли бонбончетата, пращаше някое от по-големите момчета да купи още – чак от сладкарница „Му“ на Тодор Шиваров.
Най-невероятната небивалица за децата беше, че пръв приятел му бил… голям паяк-кръстоносец, който живеел в дома му.
- Отровен паяк?! – кокореха очи децата.
- За лошите – отровен, а за добрите – приятел!
За да им докаже, въвеждаше децата в схлупената си стаичка. Посочваше им една голяма паяжина, опъната току на покрива под плочите. Отваряше капака на рояла и ги караше едно по едно да чукат определен клавиш и да наблюдават какво ще стане с паяжината. Чукваше едно дете - нищо! Чукваше второ, трето – пак нищо!... Чак когато чукнеше той по клавишите, паяжината се размърдваше, по тънка нишка се спускаше огромен паяк кръстоносец и увисваше над клавиатурата. Керков му подаваше пръст, паякът го докосваше с две крачета, сякаш го гъделичкаше – едно своеобразно ръкуване. След като получеше очакваното лакомство – предварително уловена муха, паякът се издигаше по нишката и се скриваше под покрива.
Керков и в Габрово озвучавал филми, но се хванал и с организаторска работа. – създаване на духови оркестри. Първият бил на Техническото училище „Д-р Никола Василиади“. След това фанфарни музики при различни училища, като за тях сам композирал маршове, валсове, народни хора… Върхът на неговото музикално творчество е „Ангел марш“ за духов оркестър. Звучността на неговите пиеси за фанфарна музика е специфична, запомняща се, много по-различна от пиесите на други композитори. Може би и затова на много състезания – още от отборите на дружество „Юнак“, та до Републиканските прегледи на художествената самодейност – е печелил най-високите отличия.

Нотен репертоар. "Ангел марш" за ученическа духова музика. Автор: Александър Керков, 1933 г.
Едва в преклонна възраст разкри секретът на тази запомняща се звучност – седемструнната китара.
- Пуяци, с пуяци! – перчеше се той.
– Едно е да композираш на пиано, друго е на китара!
Затуй съм не само първият български композитор на фанфарни пиеси, но и ненадминат в света!
Не е имало музикална проява в Габрово, в която Керков да не е участвал – от камерните квартети, до големите оркестри на Априловската гимназия и музикалните дружества.
Но където и да е участвал, Керков си е бил Керков… - своенравният, малко опърничавият, оригиналният, вироглавият.

Александър Керков с музика и балет на Първа прогимназия "Радион Умников" след представление, б.д.
Днешното поколение го познава единствено като продавач на пъстроцветни балони в празничните дни – с орден „Кирил и Методий“ на ревера; на украшения за елхи /коркови тапи обвити в станиол/; на билети от Държавната лотария. И то какви билети!! Всеки един поставен в собствено пликче, направено саморъчно от шарена хартия, със залепена напречно лентичка с изрази и афоризми, разбираеми само от него: „Иване, Иванчо, и тази нощ няма да се спи!“, „Убий ма – обичам тъ!“… Един тях остана безсмъртен – „Всичко е вятър, само вятърът не е вятър!“
Беше тих, сговорчив, доверчив, своеобразен аскет. Раздаваше се без остатък – най-много на децата-музиканти, които учеше и възпитаваше в свой вариант „Татко Песталоци“. Сам той мизерстваше, но след всяка репетиция богато угощаваше възпитаниците си с филийки топъл хляб, намазани с мед и масло.
… Случеше ли се някой да го ядоса, заливаше го с куп епитети, на които беше цар. Най-обидните бяха: „Шашкънин!“ и „Пуяк, с пуяк!“ Затова му викаха Шашканин и Сашо Пуяка.
Александър Керков почина на 1 ноември 1987 г., оповестено само с един некролог, на който двама негови ученика – Николай Антонов и Божидар Паунов – написаха:
„Поклон пред вечния музикант!“